Събота, 16.12.2017, 14:01Делници и празници | Регистрация | Вход

Форма за вход

Категории в раздела

Търсене

Календар

«  Юли 2012  »
ПнВтСрЧтПтСбНд
      1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031

Нашата анкета

Оценка на този сайт
Всички отговори: 8

Статистика


Онлайн общо: 1
Гости: 1
Потребители: 0
Блог
Блог » 2012 » Юли » 14 » Традициите не са това, което бяха
21:15
Традициите не са това, което бяха

Някои неща в тоя живот сме свикнали да ги приемаме за даденост. На новородено му се радваш, за умрял ти е кофти. На теория. На практика… На практика в главата ми започва да звучи стария рефрен на Васко Кеца: „А дали е така?...”

И май-май… не е съвсем така.

Имаше навремето един анекдот за някакъв студент по медицина, който се явил на изпит както си му е редът, т.е. без дори да е погледнал по какво е изпитът. (И на мен ми се е случвало – голяма емоция си е, но само за хора със здрави нерви.) Та след доста мъки изпитващият професор в отчаян опит да се отърве веднъж завинаги от идиота му задава въпрос: „Добре, колега! Кажете ми колко вида погребения знаете!” В още по-отчаян опит да се добере до златната тройка, студентът изтърсил: „Ами… с музика и без музика.”

Ще попитате от какъв ли зор съм се впуснала в тия мрачно-хумористични размисли в стил „а ла семейство Адамс”.

И така!

Рядко ми се случва да ходя по такива мероприятия (погребения, де). И слава Богу за което! Но… все пак се налага. Не припадам, не истерясвам, не се налага да ме изнасят от там натъпкана с барбитурати и алкохол… Общо взето добре го понасям. Така че, когато идва времето на дядото от съседния апартамент, го приемам без излишни драми. Все пак е на осемдесет и кусур години човекът, с болно сърце, алармираща простата и… Абе не е като да не сме го очаквали.

Това, което не бях очаквала, се оказаха „опечалените” роднини, за които (отбелязвам го за протокола) знаех, че са последователи на една от понашумелите напоследък „църкви”. Знаете ги, от онези, които от време на време тропат на вратата ви и се опитват да ви убедят, че сте олицетворението на греха, а спасението на безценната ви душица е единствено и само в техните бели ръчички. На съответната цена, разбира се.

Та значи въоръжавам се с две карамфилчета по стандарт, лепвам си съответстващото на случая изражение и отивам да кажа последно сбогом. Комшии сме, не върви да не ида. Не че за него вече има някакво значение...

В апартамента е пълно с народ, включая вдовицата, синът, дъщерята, зетят и снахата. Знам как стават тия работи – не ми е за сефте, така че след като закичвам карамфилите в краката на дядото, по канон казвам:

-                      Бог да прости!

При което се отприщва адът.

Снахата подскача като ритната, ухилва се насреща ми с налудничавата амбиция на монах доминиканец, току що открил прелестите на Инквизицията, и включва на пълни обороти:

-                      Ама как така „Бог да прости”?! Че той нали затова е Бог – да ни прощава!

Изцъклям се от шаш и паника. Сега пък какво обърках?!... И какво се очаква да кажа? Може би: „А честито! Вашият дядка умря!”

И докато аз се блещя насреща й, онази набира инерция:

-                      Ти знаеш ли каква радост е това за нашето семейство?! Сега татко е при Бог и е напълно здрав и няма нужда от нищо. Ние сме толкова щастливи заради него!...

Кимам и слагам началото на стратегическо отстъпление към вратата. Ако си мислите, че присъствието на мъртвец в стаята е най-страшното, в случая съм длъжна да отбележа, че внезапно той ми се видя най-желания събеседник. Предвид останалите възможности…

Обаче самоназначилото се прес-аташе на Господ не мирясваше:

-                      … И не мога да разбера тези варварски обичаи да се носят цветя и храна на мъртвия. Ами че на него вече не му трябват! Той си има всичко. Татко беше болен и много се мъчеше, но сега вече е добре. И затова ние трябва да се радваме за него, а не да скърбим…

-                      Аха!... – кимам неубедено.

Мили Боже и всички дяволи! Защо дори и по погребенията ми се случва да улучвам сборищата на най-сериозните откачалки?!...

Да, определено има Господ. И очевидно адски го кефи да се смее за мой сметка.

-                      … Да ти кажа, миналата година, когато мама умря… Ами че ние бяхме толкова радостни! Да ни споходи такова щастие! Представяш ли си?...

`Ма представям си, бе, душо блага. Да не дава Господ да ни спохожда такова щастие само!...

Убедеността й обаче имá ефект дотолкова, доколкото ме накара да проявя нездраво любопитство откъде ли черпи тая информация. Да не би мъртвия да беше намерил начин да звънне един телефон от отвъдното, за да ги информира, че вече си пие кафето с Господ и архангелите?...

И аха да я питам (любопитството ми винаги е било по-силно от инстинктите за оцеляване), когато „скърбящата” вдовица ме атакува по десния фланг, сграбчвайки ме за ръката. За малко да надам писък и да припадна за по-драматичен ефект. Спести ми го единствено шокът, когато тя се усмихна мило и каза:

-                      А, здравей, моето момиче! Не съм те виждала от толкова време. Май пропуснах рождения ти ден. Отпразнува ли го както си трябва за млад човек?...

Добре. Това беше! Измрънках нещо за неотложна работа, след което с един скок се озовах в коридора, а с втория вече бях в асансьора.

Та да си дойдем на думата! Колко вида погребения знаете?... Въпросът е за шестица.

(Длъжна съм да отбележа, че историята е съвсем истинска.) :о)))



Публикувано на 12. 02. 2011 г.

http://kapricia.blog.bg/lichni-dnevnici/2011/02/12/tradiciite-ne-sa-tova-koeto-biaha.685157

Категория: Разкази | Прегледано: 124 | Добавил: kapricia | Рейтинг: 5.0/1
Всички коментари: 0
Коментари могат да оставят само регистрирани потребители.
[ Регистрация | Вход ]
Copyright MyCorp © 2017 | Бесплатный конструктор сайтов - uCoz