Вторник, 23.01.2018, 22:14Делници и празници | Регистрация | Вход

Форма за вход

Категории в раздела

Търсене

Календар

«  Юли 2012  »
ПнВтСрЧтПтСбНд
      1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031

Нашата анкета

Оценка на този сайт
Всички отговори: 8

Статистика


Онлайн общо: 1
Гости: 1
Потребители: 0
Блог
Блог » 2012 » Юли » 14 » Точки и награди
18:38
Точки и награди

„Отбележиш ли точка, заслужаваш награда!”

Имам си няколко правила в тоя живот, които следвам с маниакалност, с каквато сигурно даже Мойсей не е следвал Десетте Божи заповеди. (При тоя правописен абсурд с две „й”, къде би трябвало да се сложи ударение?... Питам просто.) Та това е едно от тях. А наградата по традиция е осъмване в любимата задимена дупка. Не че и без регистрирани точки не се случва, ама друго си е с повод.

Пак по традиция съм забрала със себе си Малкия и Боби. Двамата вървят в пакет – като Джей и Мълчаливия Боб. Откакто ги познавам, те твърдят, че са братя. Родителите им – също, което си е любопитно, защото всеки си има индивидуални мама и тати.  Дори не искам да се замислям над възможностите. Джей, т.е. Малкият току-що мило ме е информирал, че според него съм потенциален наркоман и че ме мрази най-благородно, каквото и да значи това. На сравнително логичния ми въпрос „защо”, отговорът гласи:

-                      `Ми мразя те, бе, булка! Мразя те, `щото аз и ей тоя тука трябва да се напушим като идиоти, за да влезем във филма, а ти си си все там денонощно. Ей зат`ва те мразя, ше знайш!...

Давам си няколко секунди, за да реша дали това е обида или комплимент. Според мен – второто, така че relax!

-                      Е, `що пък „потенциален”? – продължавам да проявявам нездраво любопитство.

-                      `Щото обичаш да киснеш в тоя бардак. Брутално е, бе, булка! Това не е готино.

Усвоил е навика на Боби да ме нарича така. Мисля, че това ме дразни, но още не съм сигурна. Повече ме вълнува мисълта, че без да знам кога и как, съм си уредила частен психо-сеанс при 18-годишен хулиган. Просто перфектно! В такива моменти човек може да научи доста неща за себе си и за другите. Неща, които обикновено не искаш да научаваш и след които е изкушаващо лесно да се плъзнеш по наклонената плоскост към необятните възможности, давани от битовия алкохолизъм.

А дали отчита факта, че и те с Боби обичат да прекарват тук горе-долу две трети от времето си?... Вероятно. Това като че ли трябва да ме тревожи, защото аз пък обичам да кисна с тях. Подозрително уютно ми е покрай тях. Сигурно така се започва, а накрая свършваш с манията, че си английската кралица. Не че подобна перспектива ме плаши... Клайв Каслър беше казал, че „на лудостта това й е хубавото – виждаш неща, които другите не могат да видят”. Харесва ми да му вярвам. Или просто ме успокоява.

Все тая!

След още няколко „умни” реплики тримата като герои от поредния филмов делириум на Тарантино не знам защо рещаваме, че сега е моментът да вземем живота си в ръце и да обърнем страницата. Заради водката ще да е, но го осъзнавам чак сега, с около десетгодишна давност. Обръщането на страницата към здравословен начин на живот се състои в нерегламентирано среднощно посещение на Дунав.

Сега! Изобщо не ми се обсъжда доколко е здравословно къпането в Дунав по което и да било време на денонощието и годината. Предвид малкия факт, че там се изливат боклуците на половин Европа... Както казах, не ми се обсъжда. А точно сега и не ми се мисли.

Около половин час по-късно тримцата вече сме по гащи на брега, с бутилка водка за кураж. Август е, но това не ми пречи да бия клинци от студ – все пак минава два посреднощ. За кавалерите ми не знам – не ги виждам. Което е добре, защото така лесно се изолирам от идеята, че съм почти гола в компанията на двама също толкова голи мъже. Някак си не ги възприемам по тоя начин, пък и в момента доста повече ме вълнува мисълта, че започвам да кристализирам.

-                      Аз май ще си направя пас – студено ми е. – почвам да свиря отбой.

Разбира се, започват да ме убеждават, че във водата ще е по-топло, пък и ще е здравословно. И как по-точно? Не виждам нищо здравословно в двустранната бронхопневмония, с която неминуемо ще се уретя още утре. Ама не върви да се цепя от колектива все пак. На всичкото отгоре някак си съм останала с убеждението, че идеята за среднощното рандеву е била по-скоро моя. А съм сигурна, че не е. Никакъв алкохол повече! Решено е. За пореден път.

След още малко препирни, уговорки, молби и тук-там заплахи, къде доброволно, къде не точно, пристъпвам във водата, деликатно побутвана от двамата. В следващия момент вече ми идва да се покатеря на раменете им и да не мръдна от там. И нали съм си библиотекар по душа, моментално ми идва на ум онова писмо на Ботев: „Студ, дърво и камък се пукат...” Сега остава да викна-запея като Левски и...

-                      Не искам! Не мога!... – започвам да изпадам в отчаяние и ми идва да захленча. – Ще се удавя, бе! Студено е!...

Вместо да ме убеждава, че искам и мога, Боби решава проблема радикално – просто ме вдига и ме захвърля навътре в реката. Малкият пък ме изправя на крака преди да съм се нагълтала с вода. Толкова е ужасно, че чак не успявам да се уплаша.

-                      Видя ли? Няма страшно. – проговаря Боби.

-                      Ще те убия! – задъхвам се от студ и бяс. – Тоя път просто ще те убия!...

-                      Ще ти го върна, нали знаеш?

Аха! Знам. Той винаги си връща. Този път обаче проявява истинско благородство и ме хваща за ръка. Не се заблуждавам, че внезапно го е налегнала романтиката – просто не иска да обяснява в полицията защо съм се удавила в компанията му. И без това е вечния бушон, каквото и да стане в радиус от сто и петдесет километра... Покрай него даже моя милост е имала съмнителното удоволствие да изкара една нощ в кабинета на някакъв очиларко, вързана за всеки случай с белезници за парното. Добре поне, че не фигурира никъде писмено – мама и татко щяха да се откажат от мен публично! Поне откъм досие съм чиста като сълзица. Засега!

И така, във водата сме. Накиснали сме се до кръста, треперим здравословно... И сега какво?...

Задавам въпроса и на глас, доколкото мога членоразделно без да си отхапя езика, защото все още зъзна. Боби и Малкия не успяват да намерят смеслен отговор, поради което последният просто обявява:

-                      `Ми к`во?! Готино е.

Винаги съм го подозирала в извратени предпочитания. Въпреки че е тъмно като в... (това е твърде цинично, за да го напиша)... се опитвам да го убия с поглед. Ако това вършеше работа, откачалката вече щеше да плува по течението във вид на изстиващ труп. Но не би.

Боби продължава да ме стиска за ръка и след малко разбирам какви са му подбудите да търси толкова... хмм!... тесен контакт.

-                      Абе, хора!... Някой тука изобщо може ли да плува, ако се наложи?

Á така! Как така „ако се наложи”, бе?! Ами то като си знам късмета, почти сигурно е, че ще се наложи. Защо мислите, че не влизам във вода, по-дълбока от десет сантиметра?...

Майко мила! Стоя насред Дунава в компанията на двама удавници. Трима, ако броя и себе си. Поглеждам ги доколкото мога с надеждата, че се майтапят, но нещо ми подсказва, че са си сериозни като сърдечен удар. Стига бе! Това вече цялата водка на света не може да ме накара да го игнорирам.

-                      Пак казвам – да излизаме! – казвам толкова спокойно, че успявам да учудя дори себе си.

Този път никой не ми се опъва и почти с облекчение издрапвам към брега. Обличам се с такава скорост, че ако бях в казармата, сигурно щяха да ми дадат тридневен отпуск за награда. Единственото хубаво нещо от цялата работа е, че целия натрупан с такова старание алкохолен градус се е изпарил от кръвта ми. Май тия двама идиоти все пак ще излязат прави – здравословно е донякъде. Но си знам, че съм дотук със здравословния начин на живот. Никакви среднощни разходки до Дунава вече!

Давам си няколко минути, докато окончателно спра да треперя и се надигам от камънаците.

-                      Къде? – обажда се Малкият някъде от тъмнината.

-                      Връщам се в клуба. И не ми пука дали утре ще умра от рак. Това не е човешко, бе!

Двамата не чакат да ги каня специално. Връщаме се в задимената нездрава атмосфера на любимия бардак и решаваме, че този един час здравословен начин на живот ни стига до гроб. Никога вече! Явно не е за всеки. Но си броя опита за успешен, така че имам поредната отбелязана точка, която да полеем. Както казах, друго си е, когато имаш повод.


Публикувано на 04. 03.2010 г.

http://kapricia.blog.bg/lichni-dnevnici/2010/03/04/tochki-i-nagradi.504362

Категория: Разкази | Прегледано: 79 | Добавил: kapricia | Рейтинг: 5.0/1
Всички коментари: 0
Коментари могат да оставят само регистрирани потребители.
[ Регистрация | Вход ]
Copyright MyCorp © 2018 | Бесплатный конструктор сайтов - uCoz