Петък, 20.04.2018, 15:36Делници и празници | Регистрация | Вход

Форма за вход

Категории в раздела

Търсене

Календар

«  Юли 2012  »
ПнВтСрЧтПтСбНд
      1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031

Нашата анкета

Оценка на този сайт
Всички отговори: 8

Статистика


Онлайн общо: 1
Гости: 1
Потребители: 0
Блог
Блог » 2012 » Юли » 14 » Петнайсет минути... но не слава
21:56
Петнайсет минути... но не слава

9:00. Разчела съм времето до секунда, защото имам само 15 минути. Ами така е, когато в Общината работното време е идеално съчетано с моето, а разстоянието между мен и нея е половин град.

Таксито вече ме чака. Втурвам се вътре и още преди да тресна вратата с класически замах, останал ми от времето, когато имахме „Москвич”, давам адреса на шофьора, който вече ме гледа с погледа на вампир-хипохондрик пред криза:

-        Общината. И извинявайте за вратата!

Надявам се на чудо, още повече че на задното стъкло на таксито жълтее огромен стикер с надпис „Луд умора няма!”. Ще успея! Не ми е за пръв път. И ако не си докарам междувременно някой инфаркт, няма какво друго да ме спре. Или поне на този етап така си мисля. Никога не съм имала особено силно развито шесто чувство.

По пътя общо взето минаваме без особени перипетии. Само на кръстовището на „Кокиче” си поизтървавам юздите на нервите. Пред нас се е кротнала някаква тъпачка, който не стига, че е спряла кажи-речи на средата на кръстовището, ами и очевидно не може да реши накъде да тръгне. Та по този повод, докато си гледа на кафе или хвърля боб вътре или каквото там прави, за по-сигурно е пуснала мигачи хем наляво, хем надясно.

-        `Айде карай, ма!... – кресва моят шофьор след цели две секунди търпеливо изчакване оная патка да разчете значите на съдбата и просто да освободи трите платна, които е заела.

-        Патка! – солидарно добавям аз, което постига неочакван ефект, но върху шофьора.

Промърморвайки нещо, което е колкото нецензурно, толкова и неразбираемо, той успява да се промъкне покрай „патката”, показва й международния шофьорски знак със средния пръст, за да е сигурен, че не е останал незабелязан или неразбран, и отпрашва към Центъра. След още три минути съм пред входа на Общината.

Център за услуги и информация на граждани. Това е! С папка документи в ръка, за които съм се трепала цял месец и които ми е идвало да накъсам на конфети вече около 1 238 574 пъти, галопирам нагоре по стълбите. Връхлитам в заветния Център за дъра-бъра и едва не отнасям на вратата някакъв младок с прическата на Майкъл Джексън, ама от времето на Джескън Файв.

„Добър ден! При кого се подават документите за участие в еди-кой-си конкурс?”, задъхвам се.

В отговор получавам пълен набор от седем-осем недоумяващи погледа. Със същия успех можех да попитам и за кога е обявен следващия полет до Луната например. Втриса ме, защото това означава само едно – няма да се вместя в 15-те минути.

За мой късмет онзи с афро-прическата се оказва по-схватлив и посочва една от присъстващите дами. Аз я поглеждам с известно колебание, тя съответно – него. Явно е изненадана, че нещо подобно й влиза в задълженията. Усещам нелогично желание да изляза и още веднъж да погледна табелата отвън. Център за информация и услуги? За услугите не знам, ама информацията очевидно тук е дефицитен артикул. Мислех си, че целта е да я предоставят, така че малко ме изненадва неочакваната размяна на ролите, в която аз трябва да информирам тях.

И се започва! А за кой конкурс точно става дума? За този и този. Вие откъде разбрахте за него? Ами от обявата, която вие сте пуснали в местната преса, бе. Да не би да има и опция, включваща телепатия или пощенски гълъби?... И черешката на тортата: „А този конкурс… за работно място ли е?” Въпросът задава една госпожа някъде от съседните бюра. Тъкмо съм започнала да попълвам молба за допускане до участие в проклетия конкурс, но сега замръзвам. Дали е за работно място?! А за какво друго да е? За красота?...

Тъкмо приключвам писането на молбата, когато онази, която трябва да ми приеме документите, получава прозрение:

-        Ама то не трябваше да пишете отгоре „молба”, а „заявление”.

Изпълва ме ужасяващо подозрение че вампирът-хипохондрик от таксито по някое време ме е клъвнал и резултатът започва да се проявява. Стисвам химикалката на зло и питам мило:

-        Случайно да имате коректор?

Има. Слава на боговете! Оправям молбата/заявлението, пъхвам го в папката и й я връчвам, при което я предизвиквам да направи муцунка все едно току-що е лапнала парче неузрял лимон.

-        Ама това е папка!

-        Да. Защо? Цветът ли не е подходящ?

Е, не можах да се стърпя. Но тя така или иначе не схваща намека, а вместо това отсича:

-        Според мен документите трябва да са в джобче.

-        Моля?!

Край! Отидоха ми 15-те минути!

-        В обявата не пишеше нищо за джобчета или папки. – уточнявам толкова търпеливо, че чак изпадам във възхита от себе си. – Ако искате, мога да ви я покажа.

-        Ама аз мисля, че така е по-прегледно. – упорства тя.

Това е един от ония моменти, в които неизменно си спомням сцена от скеч на Велко Кънев и Чочо Попйорданов, в който Велко отчаяно преплита пръсти и умолява: „Каракочев, моля ти се, бе! Недей така, че ме избива на насилие, бе, творение на природата такова!...” На мен ми идва направо да падна на колене пред тази бранителка на традициите в бюрокрацията.

-        Вижте какво! – заинатявам се и аз, готова и кръв да лея, ако се наложи. – Излязла съм от работа, за да подам тези документи. Таксито ме чака долу. Нямам време да търся джобчета или каквото и да било там.

И ако не прояви благоразумието да отстъпи, ще се върна с това заветно джобче… и с тризъбец! После ще му мисля как да умилостивявам шефа за закъснението и криминалистите за касапницата.

Афро-мен обаче решава да ми се притече на помощ за трети път и задава съвсем логичен въпрос на колежката си:

-        Абе к`во значение има дали са в джоб или в папка? Нали целта е да не се разпиляват?

Кимам отчаяно.

Госпожата пак прави физиономийка, след което най-сетне проявява благосклонност и с царствено изражение обявява, че…

-        Е, добре. Ще ги приема, но на твоя отговорност.

Плесвам с ръце и едва се въздържам да изразя благодарността си като я разцелувам три пъти както правеше Тодор Живков навремето с височайшите си гости. Въздържам се от подобни посегателства и върху моя рицар в бляскави доспехи, който вече три пъти ме измъква от тресавището на дезинформацията, в което очевидно с кеф тънат колегите му.

Център за информация и услуги ли?!...

Нямам време за това. 15-те минути вече са изтегли. Грабвам си листчето с входящ номер и – обратно при вампира.


Публикувано на 25. 05. 2012 г.

http://kapricia.blog.bg/lichni-dnevnici/2012/05/25/petnaiset-minuti-no-ne-slava.959177

Категория: Разкази | Прегледано: 110 | Добавил: kapricia | Рейтинг: 5.0/1
Всички коментари: 0
Коментари могат да оставят само регистрирани потребители.
[ Регистрация | Вход ]
Copyright MyCorp © 2018 | Бесплатный конструктор сайтов - uCoz