Вторник, 17.10.2017, 17:59Делници и празници | Регистрация | Вход

Форма за вход

Категории в раздела

Търсене

Календар

«  Юли 2012  »
ПнВтСрЧтПтСбНд
      1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031

Нашата анкета

Оценка на този сайт
Всички отговори: 8

Статистика


Онлайн общо: 1
Гости: 1
Потребители: 0
Блог
Блог » 2012 » Юли » 14 » Неведомите божии пътища в два посреднощ
20:29
Неведомите божии пътища в два посреднощ

-                      Вярваш ли в Бог?

Като цяло доста изтъркан въпрос, но когато идва от устата на човек, носещ красноречивия прякор Сатаната, някак си по-иначе звучи.

Ами... чакай да видим! Дали вярвам? О, да. Определено вярвам в Бог. Което, разбира се, изобщо не значи, че го харесвам. Когато се видим един ден (все пак дано не е много скоро!), имам доста въпроси да му задавам. С Дявола е лесно – там си наясно, че нищо хубаво не можеш да очакваш, но с Бог границите са доста плаващи, да не кажа, че никакви ги няма. А това винаги ми се е струвало извън правилата. Не обичам типове, които нарушават собствените си правила.

Но всичко това си го премълчавам.

-                      Да.

Зациклили сме на прага на някакъв магазин точно пред централната църква в два и половина посреднощ. Прибираме се вече втори час, а иначе живеем на не повече от километър от клуба. Никакви грижи не ни гонят – затова е така.

-                      Просто така? Да?

-                      А какво повече да ти кажа?

-                      Знам ли?! Повечето хора при такъв въпрос започват да обясняват надълго и нашироко как вярват, ама не точно в Бог, а в Нещо Си Там Горе, и прочие тъпотии. А ти – просто да.

-                      Ами просто вярвам.

Нещо ми подсказва, че не искам да му обяснявам подробностите, защото накрая ще се окажа омотана във философиите му като пиле в кълчища. Този образ е единствения, който е в състояние да те накара да се задушиш в собствените си мисли. За него е лесно да ме обърка и го знае. А по-лошото е, че му харесва. Убедителен е дотолкова, че е напълно в състояние да ме накара да се самовзривя в кабинета на някой министър. Едно време тези като него са свършвали на кладата.

-                      Но не си в неговия лагер, а?

-                      Да кажем, че спазвам неутралитет.

-                      Кога за последно си влизала в църква?

А де! Случва ми се сравнително рядко – горе-долу по веднъж на пет години. И не изпитвам никакво желание да зачестявам. Избягвам да го правя, откакто се опитаха да ме оженят за кръстницата ми. Това също няма да си го призная.

Сатаната ми се усмихва гадно:

-                      Не вярваш. Само ти се иска да има виновен за цялата гадост.

Като се замислиш, така си е. Адски ми се иска да има виновник, пък бил той и Бог. Адски ми се иска един ден да получа по-смислено обяснение от явната тъпотия, че неведоми били пътищата Божии. Адски ми се иска да има на кого да си връщам, защото определено съм натрупала за какво. И не само аз.

Такива ми ти работи.

-                      Защо не опиташ просто да му говориш? – казва внезапно Сатаната.

-                      Какво?

-                      Говори му, дечко! – въздъхва с тон, който у всеки друг означава, че му е писнало, но не и при него.

-                      Какъв е смисълът? Не вярвам да ми отговори.

-                      Е, то е по-добре да не ти отговаря, защото иначе си е чиста шизофрения.

-                      А как да разбера, че ме чува и не си говоря сама?

-                      Не знам. Май няма гаранция. Но и не вреди да опиташ, а?

Защо изобщо водим тоя разговор? Наложила съм табу върху темата за това дали и кога смятам да се омъжвам. Май трябва да допълня списъка с тази за религиозната ми ориентация или пълната липса на такава.

После осъзнавам, че съм по-склонна да повярвам на Сатаната, отколкото на който и да било свещеник. Щом той казва, че има Бог, значи така трябва да е. Сатаната е достатъчно луд, за да е наясно с тия неща. Обаче как ли би прозвучало утре? „Повярвах в Бог, защото Сатаната казва, че го има.” И това ако не е пълен кретенизъм!...

-                      Ще пробваш ли? – пита след доста време, когато става ясно, че аз няма да си отворя устата.

-                      Не знам.

В превод – „най-вероятно не, но мерси все пак”.

-                      Ще го направиш. – разлива се мързелива усмивка по лицето му, докато прегръща китарата си с жест, с който останалите мъже прегръщат любовницата си.

Осъзнавам, че е прав – ще го направя. Ей така – за всеки случай. Обаче не искам да се дам толкова лесно.

-                      И защо си толкова сигурен?

-                      Така. Нещо ми казва, че вярваш в него повече от много други, които не излизат от църквите. Проблемът ти е, че си бясна. А така нищо няма да оправиш.

-                      Ако спра да съм бясна, нещо ще се оправи ли?

-                      Не.

А така! Както казах, той е единствения, който може да ме удуши с въже от собствените ми объркани мисли.

-                      Тогава къде ми е далаверата?

-                      Може пък да е в това, че ще започнеш да си лягаш в по-нормални часове и няма да киснеш посреднощ пред някаква скапана църква и да се чудиш защо Бог те прецаква.

Думите му са все така усмихнати, но някак си оставят у мен усещането за звучен шамар.

Реално погледнато... прав е. Защо винаги е прав?

Не знам дали вярвам в Бог, но знам друго: Ако този утре ме попита дали вярвам в малки зелени човечета, просто ще кажа „не” и ще го зарежа да си ходи сам.


Публикувано на 03. 08. 2010 г.

http://kapricia.blog.bg/lichni-dnevnici/2010/08/03/nevedomite-bojii-pytishta-v-dva-posrednosht.586295

Категория: Разкази | Прегледано: 86 | Добавил: kapricia | Рейтинг: 5.0/1
Всички коментари: 0
Коментари могат да оставят само регистрирани потребители.
[ Регистрация | Вход ]
Copyright MyCorp © 2017 | Бесплатный конструктор сайтов - uCoz