Събота, 16.12.2017, 13:48Делници и празници | Регистрация | Вход

Форма за вход

Категории в раздела

Търсене

Календар

«  Юни 2013  »
ПнВтСрЧтПтСбНд
     12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930

Нашата анкета

Оценка на този сайт
Всички отговори: 8

Статистика


Онлайн общо: 1
Гости: 1
Потребители: 0
Блог
Блог » 2013 » Юни » 27 » Минало свършено?...
20:36
Минало свършено?...
 Нямам абсолютно никакъв спомен откъде и кога се появи в класа ни – просто един ден беше сред нас, в „наказателната рота”, както ние обичахме да казваме. Нищо, че бяхме в съотношение 1:5 в полза на момичетата.

Проблем с голямо П, ако се вярваше на слуховете. Протъркани дънки, кубинки, камуфлажно яке, дълга коса, искрящи тъмни очи… и онова усещане за тежки черни облаци от едва стаявана враждебност, лъхащи от цялото му същество. Но аз по рождение съм си блейка и може да се каже, че един вид открих присъствието му едва когато един ден без причина ми просъска: „Вещица!” и се наложи да му забия най-мъжкарския шамар, на който дори не подозирах, че съм способна.

Не ми го върна, слава Богу! Предполагам, че на някаква по-осъзната възраст това би ме спечелило доживот, но въпросната сценка се разиграва с участието на петнайсетгодишното ми Аз, така че…

В последствие такива шамари се е налагало да ги раздавам и поемам (буквално и преносно) дето се вика на килограм, но този първия някак си го запомних. Хората по принцип предпочитат да си спомнят първата целувка например и прочие мили моменти, но на мен точно тя вече ми се губи в мъглата на времето за сметка на този шамар. Не знам дали това е нормално, но със сигурност е любопитно.

Все едно!

Не се задържа дълго. Преместиха го в друго училище, но от време на време по навик поглеждах към чина вляво от мен в очакване там пак да мерна прегърбената му, по момчешки ръбата фигура. После… ами в крайна сметка като че ли го забравих.

Почти.

Защо ли в крайна сметка съм го запомнила? Защо не помня да речем първия, който ме е хванал за ръка с влажен поглед и ме е излъгал, че съм Пътеводната Светлина В Живота Му, или някоя друга подобна дивотия?... И други уж важни моменти съм пропуснала да отбележа. Явно е вярно. Само че… дребни-дребни… Колко да са дребни?!...

Въпрос на гледна точка!

Минало.

Но… Миналото понякога – рядко, но все пак се случва – те връхлита отново точно когато най-малко го очакваш или имаш нужда. В конкретния случай се случва по Великден. Не този последния, а друг един.

Познатите огънчета в очите са същите. Останалото се е променило до неузнаваемост, което в интерес на истината ме кара да се чувствам леко изиграна.  Спомени като този са онези малки ниши, убежищата от реалността, в които търсим утеха и успокоение понякога, когато ни дойде в повече. Не съм склонна да си ги отстъпвам лесно, но очевидно понякога се налага.

Дали Бог има някакъв пръст в тази среща? Според него не. Казва, че Бог най-вероятно е мъртъв – убит от недоволни клиенти. Лошо е да го чуя от човек като него, защото съм готова да му повярвам. Все още създава у мен усещането, че знае повече, отколкото му се иска, само дето хулиганският елемент вече го няма. Поне на външен вид. Останал е обаче в ония пламъчета някъде там, в най-дълбокото на очите му. И той пак си е Проблем, но вече от типа, който те кара да възкликнеш: „Обичам неприятностите!”.

И понеже съм си малко нещо злопаметна (всъщност доста), няма как да не потърся обяснение (а защо не и извинение?) за онова изненадващо:„Вещица!”.

Той решава, че е адски забавно.

-   Падах си по теб, бе, човек! Но ти изобщо не приличаше на някоя, която би искала да има нещо общо с такъв като мен тогава.

Тогава?... А сега?...

Ох, по дяволите! Ето значи как ставали големите грешки! И непоправимите очевидно. Откъдето и да го погледнеш, едно случайно кафе, пък било то и на Великден, няма как да заличи повече от двайсет години, които са минали.

А когато осъзнаеш това, нещата си идват на мястото и става лесно да говориш с човека срещу теб, нищо, че все едно сте от две различни Вселени. Предполагам, че е твърде лесно и по-сериозни неща да се случат, но това си е тема за съвсем друг разговор. Или поне у мен остава едно такова подозрение.

Предпочитам обаче да си остана с подозрението и да си запазя спомена-убежище. Смахнато ли звучи? Дали Дон Кихот би извършил всички онези лудости в името на Дулсинея, ако бе имал възможността да изживее докрай копнежа си по нея?...

Не. Спомените, фантазиите, копнежите, усещането за нещо недовършено и недоизживяно са най-силните двигатели в живота на човек, особено когато не са останали никакви други стимули да се събуждаш сутрин. Стремежът да запълниш пропуските и да се отървеш от онова сладко-горчиво, неясно чувство, с което понякога се будиш нощем без да си сигурен защо.

Казват, че когато не можеш да заспиш нощем, то е защото си буден в съня на някой друг. Защо пък да не е в съня на хлапака с мрачния поглед, който някога ме нарече „вещица”? Той все още е някъде тук, около мен. Някъде по миглите ми, там – между съня и събуждането.



Публикувано на 24. 06. 2013 г.

http://kapricia.blog.bg/lichni-dnevnici/2013/06/24/minalo-svyrsheno.1123453

Категория: Разкази | Прегледано: 90 | Добавил: kapricia | Рейтинг: 5.0/1
Всички коментари: 0
Коментари могат да оставят само регистрирани потребители.
[ Регистрация | Вход ]
Copyright MyCorp © 2017 | Бесплатный конструктор сайтов - uCoz