Вторник, 23.01.2018, 22:16Делници и празници | Регистрация | Вход

Форма за вход

Категории в раздела

Търсене

Календар

«  Юли 2012  »
ПнВтСрЧтПтСбНд
      1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031

Нашата анкета

Оценка на този сайт
Всички отговори: 8

Статистика


Онлайн общо: 1
Гости: 1
Потребители: 0
Блог
Блог » 2012 » Юли » 14 » Ladies night
18:34
Ladies night

Сончето иначе е умно момиче – само от време на време реагира като пълен идиот. Например, когато разговаря със Свидетелите на Йехова, които редовно маат гащи из квартала и си пробват късмета и на нашата врата. Или когато се налага да го играе малка сладка женичка, спешно нуждаеща се от рицарска, полицейска, правителствена или каквато и да било друга помощ. Да го кажем така! Над леглото си е окачила саморъчно изрисуван лозунг със следното послание: "Ако си се родила жена по погрешка, бъди безпогрешна мръсница!” Тя ги разбира тия работи – аз съм начинаеща.

Преди време беше заковала на външната врата и табелка с друг надпис: Сем. Змии. Плюем и хапем без предупреждение! Чукай внимателно!”, обаче възникнаха няколко притеснителни недоразумения във връзка с последното изречение и решихме да я махнем, за да не будим излишни надежди в мъжката част от познатите ни, която е и преобладаваща. Все пак в апартамента живеем три жени.

Както и да е!

Минава три часá посреднощ, а ние току-що сме решили да се прибираме пеш през половината град. Умно! Много умно! Идеята е нейна, разбира се.

-                      Сигурна ли си? – давам й шанс да се вразуми.

-                      `Що пък не?! – отсича тя. – Най-много да ни се случи нещо хубаво.

Ахамм!... Философия му е майката в тоя живот. Винаги съм го подозирала, но когато Соня е наоколо, съм готова и да се закълна, че е вярно. В останалата част от случаите съм по-разумна.

О`кей! Пеша – пеша. Мога само да се надявам, че точно този път психопатите и изнасилвачите са си дали почивен ден… тоест нощ. Досега някак си сме успявали да минаваме между капките, ако изключим онзи случай, когато чухме стъпки зад нас в парка, хукнахме да бягаме и се съдрахме от тичане, докато открием, че "стъпките” всъщност са потропващата запалка в кутията с цигари на Сончето. Шубето е голям страх, ще знаете! Казвам ви, с нея просто няма как да не те тресва олигофренията поне веднъж седмично! Минимум.

Обикновено когато решим да окъсняваме, винаги се намира поне един кандидат-изпращач. В последно време това е гаджето на Соня, щото има наистина респектиращо присъствие. Два метра висок, с физиката на тежкоатлет и съответното изражение. Само за сведение, тя е метър и петдесет и пет, 46 кила. Двойка-фантазия са просто! Аз съм ги запознала, ама и двамата все още не са много сигурни дали да ме почерпят за това или да ми дръпнат един паметен пердах. Баш сега обаче него го няма – някъде на майната си е, за да отпразнува с верните си четници новия таралясник, дето си го е купил. Соня още не може да го преживее. Шейсет бона за някакъв барутник! Според нея това си е чиста проба тежък криминализъм, заради който нейният хубостник трябва да лежи поне десетилетие при първоначален строг тъмничен режим. Пробвам се да проявя съчувствие и питам каква по-точно е колата.

Отговорът й направо ме хвърля в оркестъра:

-                      `Ми не знам, ама на капака отпред пише "Джип”.

Не се майтапи. Все едно да накараш Айнщайн да каже какъв цвят са му чорапите, ама без да гледа. Хората като тях просто не гледат на света по нашия начин.

Почти сме стигнали до квартала, когато тя внезапно заковава, зяпнала напред и нагоре. Така! Или току-що там е блеснало в цялата си извънземна прелест някое НЛО, или Соня е по следите на поредната дивотия. Залагам на второто – случва се по-често от първото, та затова.

Проследявам погледа й. Отсреща някакъв чичка е отворил широко прозореца на апартамента си и усърдно размахва пухкави ръчички в нещо като физзарядка. Зяпвам и аз.

За Бога! Три през нощта е! Що за ненормалници има в тоя град?!...

Не ми трябва да погледна пак към спътничката си, за да усетя, че вече е стъпила на бойната пътека. Просто няма начин да отмине такава златна възможност! Не й е в стила. То и аз не бих, ама тя винаги ме бие по-брутализъм. И докато моя милост още не може да изгради ясна концепция как да извлече полза от ситуацията, Соня вече има подробен план. Простичък и демоничен.

-                      С удобни обувки ли си? – пита без да отлепя хищни очета от жертвата си.

-                      Кецове. Защо?... Ще ни гонят ли?– ставам подозрителна.

-                      Най-вероятно не, но не е напълно изключено.

Започвам да изпадам в параноя (нещо почти обичайно при мен всъщност), но знам от практика, че е излишно да правя опити да я озаптя. Опитвали ли сте се да стопирате бързия влак? Горе-долу същото е. (Макар че аз съм го стопирала веднъж на гара Мездра и дори спря. Нямам равна просто!)

Заемам стартова позиция зад един наточен „Москвич” и се привеждам в готовност за спешна евакуация. Не съм най-добрата спринтьорка на света, но досега не съм имала случай да ме догонят, когато съм в компанията на Соня.

Тя от своя пристъпва с походка, комбинация от походките на професионална магистралка и английската кралица, и спира под уличната лампа – на има-няма четири метра от физкултурника. Онзи засега се държи геройски. Прави се, че не я забелязва. Обаче знам, че в момента светът му бавно измества центъра си на въртене, поемайки в омагьосан кръг около Сончето. Предстои истинска катастрофа! Знам си го. В това отношение съм развила направо седмо чувство.

Соня пуска палаво пръстче по гърдите си, надолу... и надолу... та по бедрото... Откъм чичката – направо епохален героизъм. Ни дума, ни вопъл, ни стон – като в стихчето за оня Антон, дето така и не разбрах кой е бил и за какво, аджеба, се е борил. Но пред жестокостта на Соня дори Дарт Вейдър би изглеждал хрисим като самарянин. Заиграва се палаво с кичур сигналночервена коса и измърква към него:

-                      Ей, мъжки!... Ш`та скъсам!...

Тряяяяс!!!...

Разлетяват се стъкла. Звъни кварталът. Сигурно даже дирижабълът „Хинденбург” е загинал по-тихо. Разлайват се стреснати кучета, от близките кофи за боклук банда котки изхвърчат наежени и съскащи, разврещяват се стресирани врабци...

Току-що здравенякът е вденал едно майсторско кроше на прозореца без да иска, докато се опитва да го раздава железен и незаинтересован. Ами така е! Другия път да си знае.

Сончето изригва в див смях и хуква. Аз не чакам специална покана, за да я последвам и даже да я изпреваря – просто за всеки случай. В края на краищата съм почти невинен свидетел, нали така?

Предпочитам да пропусна покрай ушите си онова, което чичката крещи подире ни. Мисля, че този човек има проблем с жените. Голям проблем!



Публикувано на 13. 02. 2010 г.

http://kapricia.blog.bg/lichni-dnevnici/2010/02/13/ladies-night.492348

Категория: Разкази | Прегледано: 98 | Добавил: kapricia | Рейтинг: 5.0/1
Всички коментари: 0
Коментари могат да оставят само регистрирани потребители.
[ Регистрация | Вход ]
Copyright MyCorp © 2018 | Бесплатный конструктор сайтов - uCoz