Вторник, 23.01.2018, 22:20Делници и празници | Регистрация | Вход

Форма за вход

Категории в раздела

Търсене

Календар

«  Юли 2012  »
ПнВтСрЧтПтСбНд
      1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031

Нашата анкета

Оценка на този сайт
Всички отговори: 8

Статистика


Онлайн общо: 1
Гости: 1
Потребители: 0
Блог
Блог » 2012 » Юли » 14 » Да живееш в интересни времена. В България.
19:11
Да живееш в интересни времена. В България.

Японците имат едно странно проклятие: „Дано ти се случи да живееш в интересни времена!”

Наскоро в новото шоу „Добре дошли в България” една американка заяви, че дошла да живее в България, за да избяга от подредения си живот в САЩ. В България всеки ден се случвало по нещо интересно. И нямаше предвид приключения, за които би писал Карл Май например, а такива като надписани сметки за ток, пътища като от футуристичен трилър за епоха след ядрена война и прочие, и прочие предизвикателства за авантюристичния й дух. Това някак си ме навежда на мисълта, че американките по дефиниция са луди за връзване, но то си е мое лично мнение.

С милото отдавна не сме излизали и решаваме днес да се възползваме от възможността. Онзи гений на нашето време Дянков още не се е сетил да тръсне данък „Слънце”, с който да измъква държавата от кризата, така че бързаме да използваме момента. Може пък утре нещата да са други и на входа да ме чака някой данъчен с касов апарат и детектор за метал (сакън, не дай Боже да ми хрумне да скатая някоя стотинка за кафе).

Не сме минали и двеста метра, когато се натъкваме на познат. Как си, какво си, що си, как е жената, децата... Стандарт. Добре е. Работи на строежа на Дунав мост 2. Усещам как в топлото кафяво на очите на милото започва да се прокрадва идейка за завист. Общоизвестно е, че испанските шефчета на строежа дават добри заплати.

-                      Колко взимаш? – питам направо.

-                      Абе... връзвам ги към хиляда лева с извънредните, ако се докопам до работа през уикендите, ама е трудно, щото за тогава всички се натискат заради двойните надници. – признава човекът.

-                      А работата как е?

-                      Че как да е. Влачим камънаци и железария по цял ден. По-хубавите места са за испанците, естествено.

Естествено.

Аз обаче не мирясвам.

-                      Свободни места няма ли при вас?

-                      Какви места бе, жена?! – почти изпада той в истеричен кикот. – Знаеш ли, че и в момента на бюрото на шефа има четири хиляди молби за работа? То работа няма и за една десета от тях. Целия град е на ръба. Мислят си, че ако дойдат, ще прокопсат. Друг път! Оня ден зет ми го оперираха от спукана язва – от мъкнене на железа. И това – за няма и хиляда лева заплата. Според тебе струва ли си?

М-не. Не си струва. Каквото и да ми говорят. Европейски стандарти? Същото, ама не баш. (Сега разбирам откъде се е появил тоя прословут израз.)

Обикаляме без цел и посока из града, зяпаме Дунава, досаждаме на рибарите... А наокорло едно пъстро, весело... Едни шарени найлонови пликчета виснали от хратчета и дръвчета, опаковки от вафлички и кроасани се гонят из улиците, фасове от цигари светнали...

Милото почва да го свива язвата (същата оная, заради която преди три-четири години едва не умря в Александровска болница и олекна с има-няма хиляда лева). Накрая не издържа и започва да налива акъл в една куха лейка, която е пуснала кучето си без намордник да скача сред децата в парка. Лейката мига слисано и си личи, че изобщо не вдява в какво се е провинила. Като гледам, и майките на хлапетата така зяпат. Безнадежден случай!

Озаптявам го с риск да си го отнеса заради всичките и го натиквам почти насила в новия „музей” „Кауфланд”. Много лоша идея, както се оказва! Защото точно за пет минути цифром и словом пет пъти върху нас връхлита количка, преквалифицирана в болид от Формула 1. Лошото е, че „зад волана” пак са възпитаници на местните детски градини. Родителите им блеят по рафтовете и се оглеждат да видят дали някой комшия няма да ги мерне, та да се изфукат, че вече „си пазарят” не къде да е, а в „Кауфланд”. Висша класа!

Милото пак изпада в нервна криза. За разлика от мен той има силно изразена алегрия към простотията и много държи всички наоколо да са наясно с това. Ми прав е – какво да отричам очевидното. И мен ме е яд, но благодарение на школовката от библиотеката съм се научила да се усмихвам през зъби и да си трая. Ама „и я че изокам некой ден”, дето вика Чудомир. И май денят е тука-тука.

След около половин час най-накрая сме намерили тих пристан в едно от кварталните кафета. Насреща ни един приятел и може би братовчед разправя. Току-що се е върнал от една не много далечна европейска държава. За две години е успял да сложи настрани двайсет хиляди лева. Разпитваме. Признава си, че не си е давал много зор и даже два месеца си е бил откровено без работа. Започва да смята на пръсти. Наем за месеца + ток, вода и т.н. – 100 евро. Маратонки за работа (след месец са на парцала, ама все пак...) – 1 евро (няма грешка: едно евро, китайски). Пиле на грил от магазина до квартирата – 1,5 евро. Две палки луканка – 2-3 евро, не повече. Интернет – като в България е. Бирата – 2 евро, без значение дали ще си я пиеш вкъщи, на ресторант, в дискотеката или директно от завода. Кафето е по-скъпичко – 4 евро. И т.н.

Заплата?... 700-800 евро. Може и малко отгоре, но рядко се случва, щото той не е от хората, дето се скъсват от бачкане.

Мигам. И не разбирам. Та по едно време вече дори не се опитвам да разбирам, а само мигам. Пък се сещам за Мойсей с неговия 40-годишен преход на израилтяните из Синайската пустиня.

И изведнъж ми просветва. Абе хора, то това било значи! Нашите политици не че са некадърници и мошеници. Просто са си поставили за цел да вкарат България в историята като държавата, ударила по продължителност рекорда на оня допотопен птеродактил. Ние можем да направим преход за поне 50 години, че и повече.

Това ще да е. Няма как да е друго.

Ей това е политика! Ей това е далновидност!

Вкисвам се. (Да се чуди човек защо!) И когато се прибираме вкъщи, с милото вече сме стигнали до извода, че явно в нас няма никакъв религиозен, библейски и патриотичен дух, защото ще напускаме кораба. На фона на днешната разходка ми идва да хукна пеш още сега към ферибота.

Желанието ми става направо налудничаво по време на новините привечер, когато чувам Дянков да съобщава с прословутия си басов тембър как България вече започвала да излиза от кризата. Майко мила! Като се има предвид, че тоя тип разбира от финансова политика дори по-малко, отколкото аз разбирам от генно инженерство, значи положението не просто е цъфнало и вързало, ами направо си е презряло.

После разбирам, че излизаме от кризата, щото заплатите се замразяват (за малко да кажа „забраняват”, което в случая си е почти същото) и щото природния газ поскъпва. А една женица от не помня къде направо го е ударила на живот, което си личи от сметката й за ток – към 9500 лева. Криза ли? Няма такова нещо, бе.

Обаче колкото за опита, звъня на два-три телефона, които съм измъкнала от братовчеда в кафенето. Свързвам се с хората някъде на майната си из Европата и – о, чудо! След третия разговор вече имам оферти за работа и за мен, и за милото. И което по-странното – оферти за работа срещу нормална, „европейска” дето се вика заплата от по 800 евро. Не е истина просто! Вече си представям как пея „Една българска роза” от другия край на континента. И по-страшното е, че идеята ме кара да се усмихвам обнадеждено. Нещо в главата ми се опитва да ме убеди, че не би трябвало да е така.

Иначе си обичам страната, ама май повече взех да обичам чуждите. На мен ли нещо не ми е наред?... Баси мазохистката съм станала, ей!



Публикувано на 29. 03. 2010 г.

http://kapricia.blog.bg/lichni-dnevnici/2010/03/29/da-jiveesh-v-interesni-vremena-v-bylgariia.520147

Категория: Размисли и страсти | Прегледано: 112 | Добавил: kapricia | Тагове: България | Рейтинг: 5.0/1
Всички коментари: 0
Коментари могат да оставят само регистрирани потребители.
[ Регистрация | Вход ]
Copyright MyCorp © 2018 | Бесплатный конструктор сайтов - uCoz