Понеделник, 22.10.2018, 11:38Делници и празници | Регистрация | Вход

Форма за вход

Категории в раздела

Търсене

Календар

«  Юли 2012  »
ПнВтСрЧтПтСбНд
      1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031

Нашата анкета

Оценка на този сайт
Всички отговори: 8

Статистика


Онлайн общо: 1
Гости: 1
Потребители: 0
Блог
Блог » 2012 » Юли » 14 » Ars Diavoli... или Ежедневните уроци по оцеляване
19:13
Ars Diavoli... или Ежедневните уроци по оцеляване

Наясно съм защо никога няма да допусна по-близко опознаване между нашите и „група Пакост” – най-безценната част от приятелите ми. Достатъчно е да кажа, че когато съм в компанията на групата, патрулиращите ченгета винаги ми искат лична карта и ме гледат така, все едно сериозно се чудят дали просто да не ме закопчаят, пък после все ще намерят за какво. Не е кой знае какво, но за скучновата библиотекарка като мен си е почти екстремно преживяване. Покрай „група Пакост” поне съм си изградила полезни навици – винаги си нося пари и документите и съм наясно с правáта си по-добре от всеки адвокат в радиус от сто километра. Наближи ли ме полицай на по-малко от половин километър, по навик вадя личната карта и си лепвам дежурното безпомощно изражение на настинала видра. Засега действа.

Но минаването между капките се превръща в истинско изкуство, ако случайно съм в компанията на Марто. Ars Diavoli дето се вика. Изкуството на Дявола. Убедена съм, че с него (с Марто, не с Дявола) в някой предишен живот сме свършили някоя нечовешка дивотия, заради която днес си плащаме с лихвите. Или поне аз плащам.

Иначе няма грешка момчето. Чисто визуално създава илюзията за сериозен, порядъчно враждебно настроен тип, но истината е, че си има своите тъмни моменти на безпределно малоумие. Лошото е, че някак си все аз ги улучвам. Може пък причината да е в мен – знам ли. А още по-лошото е, че той улучва моите. И така като се почне, накрая все приключваме с писане на обяснение. А е трудно да намериш такова понякога.

Например онзи път, когато трябваше да обясним как сме успели да паркираме колата насред фонтана. Заради някаква тъпа немска овчарка, която изскочи от нищото на пътя. А когато катаджията направи грешката да пита, Марто даде направо исторически отговор:

-                      Помислих, че е таралеж.

Даже аз хлъцнах.

Абе, брат ми, ти кога друг път си виждал 50-килограмов таралеж, бе?!...

Та покрай тоя таралеж за първи път ми правиха тест за алкохол и дрога. Интересно преживяване, дума да няма!

Такъв си е той. Голям пич! Винаги можеш да се разбереш с него. Така де – аз мога. Броя си го за добродетел. Хубавото е, че и той го знае, и в ония идиотски моменти, когато сам не е много наясно със себе си, изчерпва темата с едно:

-                      Абе ти си знаеш.

Мхмм!...

Поне така си мисля. Тя и бившата му така мислеше. Сигурно затова си тръгна, крещейки по мен вместо по него. Трябвало да съм доволна, щото очевидно той цял живот все при мен щял да се връща.

Опазил ме Господ! Аз ли съм й виновна, че се е хванала с човек, който понякога забравя даже името на майка си?...

Обаче иначе си поляхме събитието както си му е реда. Но пък приключихме пак с полиция. Този път трябваше да обясняваме, че никой не се опитвал да затрие Марто (или поне не умишлено) – нищо, че го гръмнаха с газов пистолет. То си беше случайност (т.е. сакатлък). Един вид приятелски огън. Само да отбележа, че не стрелях аз по него. Аз си го обичам, въпреки че е психопат. И даже не ни арестуваха. Както казах, Ars Diavoli. Ставам все по-добра в тоя спорт. Обясних на ченгетата, че празнуваме един вид освобождение, и те проявиха разбиране. Все още мога да се похваля с чисто като сълза свидетелство за съдимост, когато се наложи.

Виж, с майка му е по-сложно. Тя не е толкова толерантна, колкото родната полиция. За там си се иска сериозен опит, за да минем метър. Но пък стимулира въображението. Трябва си голям напън на мисълта, за да замажеш положението, когато синчето се прибира в три посреднощ в насипно състояние, „парфюмиран” с водка и остатъчни газове от пистолет и подут и изподран все едно съм го влачила по очи до вкъщи. От мен да мине, направих го герой. С подходящ за целта драматизъм описах как Марто е спасил моминската ми чест от банда озверели рецидивисти, така че маминка остана горда и доволна. Даже ме почерпи с кафе и кифлички и час и половина ме уверяваше колко много ме обичал нейния хубостник. Като родна сестра съм му била.

Знам, бе. Ама ти ако знаеше, щеше да се откажеш от него с Държавен вестник.

Точно така, понякога успявам да ужася дори себе си, но човек е способен на какви ли не тъмни дела в името на приятел. Някой беше казал, че приятелите са извивението на Бог заради роднините ни, но още не знам що за извинение би могъл да е Марто. Току виж се оказал мой роднина, щото като извинение никак не го бива.



Публикувано на 03. 04. 2010 г.

http://kapricia.blog.bg/lichni-dnevnici/2010/04/03/ars-diavoli-ili-ejednevnite-uroci-po-oceliavane.522564

Категория: Разкази | Прегледано: 104 | Добавил: kapricia | Рейтинг: 5.0/1
Всички коментари: 0
Коментари могат да оставят само регистрирани потребители.
[ Регистрация | Вход ]
Copyright MyCorp © 2018 | Бесплатный конструктор сайтов - uCoz